Тази непосредственост винаги ме изпълва с детински възторг – вечерта си на коренно различно място и само след няколко часа посрещаш изгрева в Италия. Не е ли вълшебно?

Сякаш се преливаш от един свят в друг, изтръскваш си джобовете от делника, забравяш как изглежда домашната улица и потегляш на пътешествие, което се разлива в душата като гледката от прозореца на влака.

Посрещна ни изгревът - с дъх на препечени от слънцето водорасли и самотни морски миди, който разбужда и изпълва гърдите с отмаляваща наслада.

Когато ароматът на застояло вино се измества от аромата на гъсто еспресо и сладостни сладкиши.

Градът, в който няма коли, а улиците са просто пролуки в стремежа на две стари сгради да се прегърнат е… прекрасен преди тълпите, преди да се разбуди, на ръба между 6:30 и 7:15.

Разглеждала съм безчет снимки от Венеция, както сигурно и повечето от вас, но защо никой досега не ми я беше показал така плътна от аромати, гореща като излегнала се в жарък следобед презряла красавица, суетна с дъха си на минало и безкрайно незаинтересована към всичко отвъд брега на морето?

Венеция привлича и заплита, докато забравиш, че вълните те притискат и има опасност някоя сграда да успее точно днес да прегърне друга.

Докато се промушваме по улиците, все още запазили дъха си на изветряла утрин, първите забързани хора се появяват и изчезват из малките проходи, включили се в сложната схема на някакъв лабиринт, от който всеки изход води до ръба на морската пяна

Попадаме на малко кафене, което всъщност е миниатюрна кръчма – първото отворено заведение, което виждаме и което вече продава разредено червено вино на най-ранобудните ентусиасти, а на нас – така желаното кафе в миниатюрни чашки. Изпиваме го, докато се подпираме на престаряла бъчва.

Дори и в идеалния си център, в най-турисичтическата зона, претъпкана със задушаващи тълпи и кичозни гондоли, Венеция не се преструва.

Остава си раздърпана, заплашена от потъване, леко сънена домакиня, със загадъчна усмивка и джобове пълни с истории.

Венеция, погледната от високо, е същевременно и горда, като вековна италианска матрона. На снимката: Централният площад "Сан Марко".

Гтрадът обгръща себе си сред синьото на Адриатическо море, в бяло, червено и жълто, с кули, фрески и история.

Сред малките улици имаш чувството, че с дни вървиш и вървиш, от единия до другия край на острова, всичко изглежда различно и същевременно те обърква, май си бил вече на тази улица, хей, не минахме ли покрай онзи площад само преди час?

Градът те заплита и обърква, кара те да прибереш часовника дълбоко в раницата и да забравиш, че трябва да бързаш, че денят свършва, че те очакват безброй интересни музеи, а главата ти се замайва все повече и повече и ушите започват тихо да бучат, като забравен рапан в изгнила лодка.

Прилича на любов, но не съвсем.

Венеция те оставя изненадан, сякаш са tи разказвали цял живот за някой човек и дори има[ образ в главата си как изглежда, а после изведнъж се запознаваtе и вижда[, че да, чертите са същите, обаче усмивката го прави различен и гласът му звучи неочаквано и в крайна сметка няма нищо общо с всички запечатани от въобръжението ти щрихи. На снимката: "Понте Риалто".

В ранния следобед, в задъханите вечери и сред влажните стремежи на прежаднели за харизма туристи, градът ни изпълни с нетърпение и желание да заседнем в някой свърхтесен проход или канал, докато въздухът се прочисти от стаеното напрежение на толкова много желания.

Венеция привлича като клише за красотата и същевременно никой не остава напълно удовлетворен от нея, сякаш е скрила от очите ти специалната си тайна и затова трябва да се връщаш и връщаш, докато я откриеш.

Дали в кафенетата на площада "Сан Марко"...

Или на зеленчуковия пазар...

Или в ръба на някоя сграда...

Тайната се спотаява харизматично и трудно се разкрива.

На снимката: Празна, разбуждаща се уличка.

На площада "Сан Марко" храненето на гълъби е забранено.

Но те са толкова много и така упорити, че малко хора устояват на забраната.

Венеция е и мъничко помпозна.

И мъничко претрупана.

Но в същото време има специални места, които те карат да се чувстваш като откривател, видял красотата им за първи път.

Венеция е и вкусна...

И като излязла от черно-бял италински филм, създадена да бъде омайващ декор.

Венеция обича да се маскира.

Да играе патетични роли...

Но най-вече Венеция е горда. На снимката: Картина в двореца на дожите, който е бил седалище на управителя на Венецианската република. Днес е музей на изобразителното изкуство и архитектурен паметник.

Въпреки гордостта си, градът няма нищо против да се разголва по залез слънце, като красиво тяло от ренесансова картина.

Или да остава сама на ръба между изгрева и горещината на деня.

Венеция е готова да те чака, докато решиш и се върнеш отново. Докато не запечаташ всяка дъхава стена в сърцето си… или поне докато морето не я погълне, а споменът за нея не остане единствената спасителна лодка.